Това е моментът да изплачем всички рани и поражения. Всички загуби и смъртни случаи. Всичко, което те задушава и те потиска. Защото ти не си твоите цели, ти си твоите корени. Това, което отглеждате, поливате и за което се грижите
Ти си кармата, която си приел да носиш. Без бунт. С разкриването на пълната истина сега си дайте това пространство да се потопите в емоциите. Да откриеш онова изгубено дете в себе си, да усетиш родителите си. Да кажеш: благодаря ти, съжалявам, обичам те. Както към себе си, така и към другите.
Може би не помниш момента, в който си напуснал дома. Може би не помниш онзи момент, когато си пораснал. Може да не помните първите си стъпки, гласа си или думите, които отекват. Може би не спираш, докато бягаш някъде в „белия“ свят и може би не поглеждаш назад към миналото, но знам, че знаеш.
Домът не е стени. Изоставени села, дори няма хълмове. Домът е там, където си ти. Където дишаш свободно, цялостно. И важно. С важност. И със смелостта на дете, което прекрачва прага или застава на него и пита: всичко това нарича ли се порастване? И се нарича.
Юпитер се завръща у дома след 12 години. В знака на Рак. Някъде отдавна, където си оставил част от себе си. В някого. Нещо. В паметта. В миналото. В източника, от който е възникнало всичко, което си или не си. Замисляли ли сте се някога за факта, че колкото и да не искате, все пак пускате корени някъде и че колкото и да искате, това някъде не е вашето жилище?
Влизаш в архивите на душата си. Във всичко, което е скрито. Във всички непролени сълзи и бездни. Във всички надежди и спомени. Във всички мечти и желания. Във всеки отпечатък от себе си, който си запечатал някъде. Търсиш себе си като дете, което търси своите предци и потомци. И знаеш, че това е кръг, който никога не се затваря, и може би току-що ти си го отворил…
Имаш ли при кого да се върнеш? И колко донесе от дома си? Защото, независимо дали искаме да си го признаем или не, в нас бушуват вековни родови вихрушки. И ние, всеки един от нас, сме поне едно промило от всички тях. Носим ги прикрепени към краищата на кожата си и ги издишваме с всеки нов ден.
И се опитваме да променим това, което смятаме за лошо, и да надградим върху всичко, което е било добро. Но преди всичко трябва да се примирим с факта, че не всички обстоятелства в живота са винаги най-добри, че не всички семейства са винаги най-щастливи, че не на всеки е дадена възможността да бъде обичан и прегръщан и че домът не е стени, че семейството не е непременно кръвни роднини, че не всеки е благословен с щастливи спомени.
Това е моментът да изплачем всички рани и поражения. Всички загуби и смъртни случаи. Всичко, което те задушава и те потиска. Защото ти не си твоите цели, ти си твоите корени. Това, което отглеждате, поливате и за което се грижите. Това, което подхранваш и грижиш. Ти си кармата, която си приел да носиш. Без бунт. С разкриването на пълната истина сега.
И си дайте това пространство да се потопите в емоциите. Да откриеш онова изгубено дете в себе си. Да усетиш родителите си. Да кажа: благодаря ти, съжалявам, обичам те. Както към себе си, така и към другите.
Това са и всички тежести, които не са ваши, а са наследени. Всички сълзи, страдания и усмивки на любимите ти хора. И такива, които никога не сте срещали. И тези, които не познаваш, но са част от миналото ти. Това са моментите, в които можете да разчупите цялата лоша карма на вашите предци, всички товари, които носите, всички товари, с които идвате, и те са ви дадени от други.
И така, пуснете се на придошлата река на миналото. Вие сте мост и нова връзка за вашите предци и потомци. Ти си този, който има гласа и силата да промениш. И силата на всичко. Вие сте писател, който може да напише напълно нови редове. Колко добро дете си? Колко добър родител си? Колко добър наследник си? И доколко си готов да се бориш, за да станеш по-добър?
